Моята история

by **Ренесме Кълън** Чет Юли 30, 2009 1:12 am

Така, тази история ми хрумна просто така. Надявам се да ви хареса. Тя е с продължение.
Няма име. После ще измисля.

Влязох в Макдоналдс с идеята да си взема нещо за похапване. Веднага отидох на касата.
- Добър ден! - казах с усмивка. - Ще искам една голяма кола и един Бик Маг.
- Добре, след малко ще дойде. Моля седнете, а ние ще ви го донесем.
- Добре. - Казах и тръгнах да си търся маса.
Нямаше много хора, може бе заради часа. На централната маса бяха седнали тъмнокоса жена и слаб синеок мъж. На ъгъловата маса беше седнал един мускулест мъж. Той ме гледаше странно, сякаш бях нещо за ядене. Седнах на една маса до прозореца. Погледнах към пълната луната. Все така сияйна, все така красива... Замислих се за моя Джейкъб. Какво ли правеше? Мъжът в ъгъла прекъсна мислите ми. Гледаше ме. Усетих как очите му пронизват тялото ми. Почувствах се некомфортно. Той само докосваше хамбургера без да сваля очи от мен. Ами ако беше вампир? Ако искаше да ме убие? Кожата ми настръхна. Веднага си пъхнах хамбургера в чантата и излязох. Тръгнах сама по тъмните улици. Чух стъпките на мъжа, който ме следеше. Студена пот започна да се стича по тялото ми. Толкова ли бях исплашена? Може би мъжа просто си се пребира при съпругата си и върви по същия път? А може би не. Усетих как кожата ми настръхва. Исках да избягам. Започнах да тичам мислейки си, че ще намеря спасението в тъмните гори на Порт Анджелис. Защо? Защо отивах точно към горите? Сякаш нещо ме дърпаше. Нямах дарбата на баща си да чувам мислите на преследвача ми. Трябваше да му докосна ръката. Продължих да бягам с идеята, че ще му се изплъзна. За Бога, какво си мисля? Та той беше вампир. Аз нямаш шанс. Исках просто някой да ме спаси. Усетих как краката ми започнаха да умекват. Бях се истощила. Спрях за малко да си почина. Бях в гората. Започнах да се узъртам с идеята да зърна вампира. Чух шумолевенето на листа. Обърнах се. Бях объркана. Нима щях да умра? Толкова много спомени минаха пред главата ми. Мама, татко, леля Алис, чичо Емет, Джейкъб... Не исках да умра. Знаех, че моя Джейкъб нямаше да го понесе. Щях да уживея. Щях да уживея заради Джейк. Заради моя Джейк. Преследвачът ми скочи пред мен и ме хвана за ръката.
- Пусни ме! Причиняваш ми болка! -Започнах да викам в лицето му.
Единственото нещо, което получих в знак на отговор бе една крива, зловеща усмивка. Хвана ме за врата готов да ме захапе. Така ли щях да умра? Изведнъж вълк изкочи и захапа за крака преследвача. Това беше Джейкъб! Моята любов! Моят спасител!
Седях и неможех да повярвам...

Следва продължение, но не скоро... (":