Подценяване на законът
Подценяване на законът
by Вивиан Блак Чет Юли 30, 2009 3:23 pm
В момента, в който загрях за какво иде реч, ми дойде наум нещо шантаво...
Уф! Днес щях да се представя на глутницата. Как щях да се справя със неотложната задача ми беше безкрайно неизвестно.
Видях ги от далеч. Иха, бяха доста. Поне десет, при това доста високи и внушителни.
- Хей, новото попълнение! - подвикна Сам. Аз да не съм някакъв предмет?! Новото попълнение! Ха!
- Аз съм Вивиан, Вивиан... Атейра. Наричаха ме Блак заради една стара... история. А и така се казвам за пред повечето кръвопийци, между другото... Идвам от много далеч, но съм си родена вълк, което до колкото разбрах не е често срещано и...
- Дръж се прилично и не си вирвай носа, Вив! - чух шеговития познат дрезгав глас на Сет от края на поляната, Сет, братовчет ми. Не го бях виждала от поне десет години. Домъчня ми, когато погледнах Джейк до него, но се постарах да овладея сълзите си.
- Тя не може да се държи свястно. - гласът на Джейкъб беше груб и суров, а очите - студени и все пак... толкова прекрасни. Свих се от злостния му поглед. Защо все трябваше да се обажда като черна станция?!
- Млъквай, Джейкъб. - нареди му спокойно Сам. - Тя не е дошла заради старите си конфликти с теб, а защото вече е официален и пълноправен член на глутницата на това племе. И ако искаш да знаеш, вече е Бета. По правата си тя трябва да е водач на тази глутница, има това право но не го иска. А ти си никой в сравнение с правата й. Остави я на мира, за да не отнеса това до съвета.
Джейкъб измърмори серия ругатни под носа си. Още открай време мразеше да печеля, да не говорим, че сега съм му заела и мястото... о, по дяволите... Никак не обичах да съм в центъра на вниманието.
- Добре, Вивиан Блак, изглеждаш ми добра за водач. - обади се след секунди Сам одобрително. - Но нали знаеш, че може да свалиш тези официални дрехи, защото ще пострадат. Ти и Лия сте единствените момичета в историята, че и даже сте пв едно поколение. Беше странно. Та тези дрехи няма да оцелеят, така че по-добре обличай нещо... удобно и възможно най-леко, става ли? - попита той мило. Какво очакваше, да избухна ли? Най-вероятно така правеха новодошлите. А за разлика от тях аз просто казах притеснително:
- Ами, приятно ми е да се запозная с всички вас, макар да не ви познавам много добре. - погледът ми се спря на кръвния ми брат Куил, който се приближи. Не го бях виждала от години... той се приближи. Боже, колко беше порастнал! Със сигурност вече се извисяваше над два метра. Макар и аз да бях висока и да продължавах да раста заради вълчата история, в сравнение с всичките тези момчета щях да изглеждам направо дребничка. Когато го прегърнах, му стигах най-много до врата. Брат ми си беше живял тук, за разлика от мен... направо му завиждах.
След петнайсет минути вече се бях запознала с всички, но не бях обелила и дума на Джейк. Заслужаваше си го. Но седеше до Сет и когато минах оттам, нямаше как да не го поздравя.
- Д-джейк? - заекнах. - Радвам се да те видя. - за мяя огромна изненада той хвана ръката ми и я притисна до сърцето си.
- И аз се радвам да те видя, Виви. - нещо странно, непознато и мокро се спусна по бузата ми и той го избърса с горещата си ръка. О! Да не би да плачех?! За първи път от осемнайсет години. Прегърнах го и зарових лице в гърдите му.
- Стига си хлипала, Вивиан. Нищо толкова не се е случило. - измърмори той раздразнено. Не си падаше по изблиците на чувства още откакто го познавах. - Това съм си просто аз. Какво толкова?! - не спираше да мърмори, докато Сам не го прекъсна:
- Тишина всички. - строихме се в съвършеноправилен кръг. - Имам мисия за вас.
Ами мързела е по-силен от мен, така че продължението или ще е по-късно днес, или утре.
Уф! Днес щях да се представя на глутницата. Как щях да се справя със неотложната задача ми беше безкрайно неизвестно.
Видях ги от далеч. Иха, бяха доста. Поне десет, при това доста високи и внушителни.
- Хей, новото попълнение! - подвикна Сам. Аз да не съм някакъв предмет?! Новото попълнение! Ха!
- Аз съм Вивиан, Вивиан... Атейра. Наричаха ме Блак заради една стара... история. А и така се казвам за пред повечето кръвопийци, между другото... Идвам от много далеч, но съм си родена вълк, което до колкото разбрах не е често срещано и...
- Дръж се прилично и не си вирвай носа, Вив! - чух шеговития познат дрезгав глас на Сет от края на поляната, Сет, братовчет ми. Не го бях виждала от поне десет години. Домъчня ми, когато погледнах Джейк до него, но се постарах да овладея сълзите си.
- Тя не може да се държи свястно. - гласът на Джейкъб беше груб и суров, а очите - студени и все пак... толкова прекрасни. Свих се от злостния му поглед. Защо все трябваше да се обажда като черна станция?!
- Млъквай, Джейкъб. - нареди му спокойно Сам. - Тя не е дошла заради старите си конфликти с теб, а защото вече е официален и пълноправен член на глутницата на това племе. И ако искаш да знаеш, вече е Бета. По правата си тя трябва да е водач на тази глутница, има това право но не го иска. А ти си никой в сравнение с правата й. Остави я на мира, за да не отнеса това до съвета.
Джейкъб измърмори серия ругатни под носа си. Още открай време мразеше да печеля, да не говорим, че сега съм му заела и мястото... о, по дяволите... Никак не обичах да съм в центъра на вниманието.
- Добре, Вивиан Блак, изглеждаш ми добра за водач. - обади се след секунди Сам одобрително. - Но нали знаеш, че може да свалиш тези официални дрехи, защото ще пострадат. Ти и Лия сте единствените момичета в историята, че и даже сте пв едно поколение. Беше странно. Та тези дрехи няма да оцелеят, така че по-добре обличай нещо... удобно и възможно най-леко, става ли? - попита той мило. Какво очакваше, да избухна ли? Най-вероятно така правеха новодошлите. А за разлика от тях аз просто казах притеснително:
- Ами, приятно ми е да се запозная с всички вас, макар да не ви познавам много добре. - погледът ми се спря на кръвния ми брат Куил, който се приближи. Не го бях виждала от години... той се приближи. Боже, колко беше порастнал! Със сигурност вече се извисяваше над два метра. Макар и аз да бях висока и да продължавах да раста заради вълчата история, в сравнение с всичките тези момчета щях да изглеждам направо дребничка. Когато го прегърнах, му стигах най-много до врата. Брат ми си беше живял тук, за разлика от мен... направо му завиждах.
След петнайсет минути вече се бях запознала с всички, но не бях обелила и дума на Джейк. Заслужаваше си го. Но седеше до Сет и когато минах оттам, нямаше как да не го поздравя.
- Д-джейк? - заекнах. - Радвам се да те видя. - за мяя огромна изненада той хвана ръката ми и я притисна до сърцето си.
- И аз се радвам да те видя, Виви. - нещо странно, непознато и мокро се спусна по бузата ми и той го избърса с горещата си ръка. О! Да не би да плачех?! За първи път от осемнайсет години. Прегърнах го и зарових лице в гърдите му.
- Стига си хлипала, Вивиан. Нищо толкова не се е случило. - измърмори той раздразнено. Не си падаше по изблиците на чувства още откакто го познавах. - Това съм си просто аз. Какво толкова?! - не спираше да мърмори, докато Сам не го прекъсна:
- Тишина всички. - строихме се в съвършеноправилен кръг. - Имам мисия за вас.
Ами мързела е по-силен от мен, така че продължението или ще е по-късно днес, или утре.
Вивиан Блак- Новак
- Брой мнения : 21
Join date : 29.07.2009
Местожителство : Ла Пуш, Форкс
Re: Подценяване на законът
by Вивиан Блак Нед Авг 02, 2009 3:22 pm
- Едно. Две. Три. Четири. Едно. Две. Три. Четири. - отборояваше някой до мен. Черната пелена все още ме държеше при себе си, не ми даваше да си проправя път към светлината. Не помнех нищо, освен че се бяхме върнали от проклетата мисия на Сам и аз бях почти мъртва. За съжаление почти.
- Едно. Две. Три. Четири. Едно. Две. Три. Четири. - продължи безмисленото отброяване. После осъзнах, че броенето и още нещо, нещо в мен, вървят в синхрон.
Някой се опитваше да накара насила дробовете ми да функционират. Броенето изразяваше последните удари на сърцето ми. Нечии стъпки, някой влизаше на непонятното място.
- Едно. Две. Три. Четири. - продължаваше налудничавия глас на Джейкъб.
- Няма смисъл, Джейк. Всичко свърши. Остави я. - Да, наистина, защо не ме оставяше. Можеше да си върви. Не исках да дишам. Защо ми беше да живея, при положение, че всъщност душата ми беше отишла по дяволите?
- Тя може да живее. Сърцето й бие. - чух пак гласа на Джейкъб. Не се отказваше. Усетих вялата реакция на кръвта, движеща се във вените ми. Все по-леко, все по-слабо, все по-бавно. - Сърцето й трябва да издържи. Извикай Кълънови!!
Че за какво ми бяха Кълънови?! Никой не ми трябваше. Исках да умра. Защо продължаваше с безумните си надежди - в момента, в който спреше да кара сърцето ми да тупти, най-сетне щеше да настъпи покой. И никой никога повече нямаше да ме тормози. Вече чаках смъртта с нетърпение. Исках най-после да дойде и да уталожи тази болка, тази отчаяна потребност от безчувственост. Реакцииите на тялото ми се забавяха въпреки отчаяните опити на Джейкъб да ме върне към живота.
- Никой не може да й помогне, Джейк. Просто я остави да си отиде спокойно. - промълви непознатия глас. Вече не исках ова. Исках да се обгърна в мъгла, да не чувам, да не усещам....
285 волта ток пробягаха през тялото ми. Джейкъб дръпна ръцете си от сърцето ми.
- Какво направих? - каза той на себе си. - Шоков удар! - досети се сам. Постави ръцете си обратно върху тялото ми. Още 285 волта. Нормален човек би умрял. Но не и аз. Препускащия ритъм на сърцето ми подхвана с още по-голяма бързина - като крила на птица. Токът пак пробяга през тялото ми. Сърцето ми засили ритъмът си до болка. Вече усещах и чувах всичко - на хиляди километри оттук вълните на северния ледовит океан се блъскаха в айсберг на брега, мечка пиеше вода в горите на Севера, На няколко мили оттук човек изпусна чашата си и водата се разля по пода на къща в Ню Йорк, в Сиатъл жена се караше на детето си, а то плачеше... Джейкъб си пое дълбоко дъх, надеждата се върна в мислите му...
Червеникавите ми очи се отвориха рязко в декемврийската утрин.
- Едно. Две. Три. Четири. Едно. Две. Три. Четири. - продължи безмисленото отброяване. После осъзнах, че броенето и още нещо, нещо в мен, вървят в синхрон.
Някой се опитваше да накара насила дробовете ми да функционират. Броенето изразяваше последните удари на сърцето ми. Нечии стъпки, някой влизаше на непонятното място.
- Едно. Две. Три. Четири. - продължаваше налудничавия глас на Джейкъб.
- Няма смисъл, Джейк. Всичко свърши. Остави я. - Да, наистина, защо не ме оставяше. Можеше да си върви. Не исках да дишам. Защо ми беше да живея, при положение, че всъщност душата ми беше отишла по дяволите?
- Тя може да живее. Сърцето й бие. - чух пак гласа на Джейкъб. Не се отказваше. Усетих вялата реакция на кръвта, движеща се във вените ми. Все по-леко, все по-слабо, все по-бавно. - Сърцето й трябва да издържи. Извикай Кълънови!!
Че за какво ми бяха Кълънови?! Никой не ми трябваше. Исках да умра. Защо продължаваше с безумните си надежди - в момента, в който спреше да кара сърцето ми да тупти, най-сетне щеше да настъпи покой. И никой никога повече нямаше да ме тормози. Вече чаках смъртта с нетърпение. Исках най-после да дойде и да уталожи тази болка, тази отчаяна потребност от безчувственост. Реакцииите на тялото ми се забавяха въпреки отчаяните опити на Джейкъб да ме върне към живота.
- Никой не може да й помогне, Джейк. Просто я остави да си отиде спокойно. - промълви непознатия глас. Вече не исках ова. Исках да се обгърна в мъгла, да не чувам, да не усещам....
285 волта ток пробягаха през тялото ми. Джейкъб дръпна ръцете си от сърцето ми.
- Какво направих? - каза той на себе си. - Шоков удар! - досети се сам. Постави ръцете си обратно върху тялото ми. Още 285 волта. Нормален човек би умрял. Но не и аз. Препускащия ритъм на сърцето ми подхвана с още по-голяма бързина - като крила на птица. Токът пак пробяга през тялото ми. Сърцето ми засили ритъмът си до болка. Вече усещах и чувах всичко - на хиляди километри оттук вълните на северния ледовит океан се блъскаха в айсберг на брега, мечка пиеше вода в горите на Севера, На няколко мили оттук човек изпусна чашата си и водата се разля по пода на къща в Ню Йорк, в Сиатъл жена се караше на детето си, а то плачеше... Джейкъб си пое дълбоко дъх, надеждата се върна в мислите му...
Червеникавите ми очи се отвориха рязко в декемврийската утрин.
Вивиан Блак- Новак
- Брой мнения : 21
Join date : 29.07.2009
Местожителство : Ла Пуш, Форкс
Re: Подценяване на законът
by Вивиан Блак Чет Авг 13, 2009 2:14 pm
Не разбирах нищо.
Какво ми се беше случило току-що? Сякаш бях преодоляла границите на логичния свят за да достигна до това ниво на някакво странно хибридно състояние. Защото това беше извън възможностите дори на върколаците. Аз отдавна не живеех в логичния свят, но това вече беше абсолютно, тотално и възмутително прекалено. Може би умирах. Може би затова съзнанието ми се рееше така, защото вече си отивах от този така нелогичен и неразбираем за мен свят. Значи Джейк се беше отказал от отчаяните си опити да спаси жалкото ми съществуване. Нааай-сетне беше разбрал, че най-големия му и последен дар към мен може би е да ме остави да не умра от триста волта ток, а спокойно, насред планината, както в мечтите ми. А може би просто ми се налагаше да приема промяната, поредната промяна, че нали бях изживявала много такива през живота си.
- Виви? Виви, миличка, добре ли си? - беше уплашения глас на Джейк. Хмм, значи бях жива.
- Д-джейкъб? - заекнах. Бях почти неспособна да говоря след токовите удари, които неизвестно как беше създал с ръцете си. - Не, не съм добре... защо още съм жива... какво става... не искам... не искам да живея така... - несвързаните ми думи вече се сливаха в една.
- Вивиан, всичко ще се оправи, чуваш ли? Всичко ще бъде наред, ти вече си в безопасност. Нищо лошо няма да ти се случи, никой няма да те нарани. Никога повече никой няма да те нарани. Разбираш ли ме? Всичко ще е наред, няма да позволя на никой да те нарани... - опитваше се да ме убеди Джейкъб. Дрезгавия му глас беше изтънял с една октава от тревогата. - Чуваш ли ме, Вивиан? - подхвана наново. Порасналата му черна неравноподстригана коса гъделичкаше лицето ми, толкова ниско се беше навел, направо ми крещеше в ухото, в черните му очи долавях само тревога и страх за здравето ми. Страх за мен. Значи все още му пукаше за мен, въпреки всичките ни скандали инстинктът да предпази белязаното момиче надделяваше над всякакви истерии от моя страна.
- Вивиан Атейра, въобще чуваш ли какво ти говоря?! - ядоса се по едно време, когато не се появи никаква реакция от моя страна.
- Да, чувам тее... - смънках недоволно. - Всъщност знаеш ли... чувам всичко.
Какво ми се беше случило току-що? Сякаш бях преодоляла границите на логичния свят за да достигна до това ниво на някакво странно хибридно състояние. Защото това беше извън възможностите дори на върколаците. Аз отдавна не живеех в логичния свят, но това вече беше абсолютно, тотално и възмутително прекалено. Може би умирах. Може би затова съзнанието ми се рееше така, защото вече си отивах от този така нелогичен и неразбираем за мен свят. Значи Джейк се беше отказал от отчаяните си опити да спаси жалкото ми съществуване. Нааай-сетне беше разбрал, че най-големия му и последен дар към мен може би е да ме остави да не умра от триста волта ток, а спокойно, насред планината, както в мечтите ми. А може би просто ми се налагаше да приема промяната, поредната промяна, че нали бях изживявала много такива през живота си.
- Виви? Виви, миличка, добре ли си? - беше уплашения глас на Джейк. Хмм, значи бях жива.
- Д-джейкъб? - заекнах. Бях почти неспособна да говоря след токовите удари, които неизвестно как беше създал с ръцете си. - Не, не съм добре... защо още съм жива... какво става... не искам... не искам да живея така... - несвързаните ми думи вече се сливаха в една.
- Вивиан, всичко ще се оправи, чуваш ли? Всичко ще бъде наред, ти вече си в безопасност. Нищо лошо няма да ти се случи, никой няма да те нарани. Никога повече никой няма да те нарани. Разбираш ли ме? Всичко ще е наред, няма да позволя на никой да те нарани... - опитваше се да ме убеди Джейкъб. Дрезгавия му глас беше изтънял с една октава от тревогата. - Чуваш ли ме, Вивиан? - подхвана наново. Порасналата му черна неравноподстригана коса гъделичкаше лицето ми, толкова ниско се беше навел, направо ми крещеше в ухото, в черните му очи долавях само тревога и страх за здравето ми. Страх за мен. Значи все още му пукаше за мен, въпреки всичките ни скандали инстинктът да предпази белязаното момиче надделяваше над всякакви истерии от моя страна.
- Вивиан Атейра, въобще чуваш ли какво ти говоря?! - ядоса се по едно време, когато не се появи никаква реакция от моя страна.
- Да, чувам тее... - смънках недоволно. - Всъщност знаеш ли... чувам всичко.
Вивиан Блак- Новак
- Брой мнения : 21
Join date : 29.07.2009
Местожителство : Ла Пуш, Форкс
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите