I'm happy ...as long as you are with me

ПЪРВА ГЛАВА
ВОДАТА


Удар. И още един. Удрях се в скалите и отново попадах във водата. За миг пак изгубих съзнание. Беше дълбоко и студено...студът. Бях замръзнала. Имах чувството, че съм във водата от дни. Защо не умирах? Защо не се ударех по-лошо в скалата, за да загубя съзнание? Защо не потънех и не ми свършваше и последната капчица въздух вече? Защо не умирах? Не бях ли заслужила да си умра спокойно.

Ох. Нов удар. Този път в главата и изведнъж се отпуснах. Стана ми малко по-топло и реших да се отдам на усещането, пък било й то смъртта. Изведнъж се замаях и очите ми се замъглиха. И в този моммент не усещах нищо, освен желанието за смърт. Да ме избави от тази вода. И от проклетите скали. Затова се отпуснах още и затворих очи.

-Нагълтала е много вода. - чух един слаб глас. Много странно. Бях сигурна, че съм потънала. И то от преди няколко часа. Може би вече бях в горе. Не знаех, че ще е толкова шумно там.
-Кой нормален човек ще реши да плува в океана по време на ожесточена буря?!. - се чудеше друг по-силен.
-Хайде да е вдигнем от тук и да е закараме в болницата.
-Не можем. Може да си е ударила гърба при удрянето във скалите.
-Не знам. - се обади другият. Опитах се да отворя очи. Първоначално всичко беше замъглено и бяло. Рая?
-Идва в съзнание. - това беше момчето със слабият глас. Когато погледнах към него забелязах, че е доста висок. Пак се огледах. До него стоеше един доста по-нисък и намусен.
-Ааа. - едва успях да изкрещя от удара по гърба. Едва сега забелязах момчето зад мен. или върху мен. Забеляза също, че съм просната на кея.
-Извинявай! - каза той. - Но трябва да изкараме водата от теб по някакъв начин. - И тогава забелязах, че цялата съм подгизнала и от мен продължава да се излива нова струя вода.
-Какъв късмет! - измърморих кисело аз.
-Ами да късмет е че оцеляла в тази буря. - обади се онзи слабия.

Опитах се да се изправя, но единственото, което можех да постигна беше падане отново във водата. Какъв късмет! думата оттекна в главата ми.
Тогава момчето, което беше стояло зад мен до сега се гмурна с такава голяма сила. Настигна ме във водата за секунди и ме преклещи в смразяваща прегръдка, за да не ме изпусне, защото бурята пак се надигаше и връхлетя с гръм и трясък.Вълните пак ни понесоха навътре и навътре. Какъв късмет! Момчето до мен се съпротивляваше ожесточено и почти доплува до повърхността, когато водата пак ни засмука. Сигурно не му се умираше, за разлика от мен. Може би имаше при кого да се прибере. ЧАКАЙ МАЛКО! Коя съм аз? Имали при кого да отида? Ооо. Замръзнах така. Той май забеляза и ме прегърна по-силно. Сигурно си помисли, че е от водата и заплува по-силно. Още деин опит и с невероятна сила ни изкара на брега.
-Добре ли си? - попита ме той все така задъхан.
-Нннезна...м. - прошепнах аз и цяла струя вода излезе от устата ми.
-Ще се оправиш. - каза той и подаде ръката си напред. - Уилям. Приятно ми е!

Продължение


- И на мен! - казах аз и добре че дотичаха приятелите му преди да ме попита неизбежният въпрос - Име?
- Каква буря само. - се обади ниският.
- Да влизаме вътре. - предложи виският и момчето, което ме бе спасило ме вдигна на ръце и се запътихме към една порутена колибка. Вътре беше пълно с дъски за сърфиране, плувни очила и шнорхили. Няколко плувни костюма и един диван. Той ме положи там и седна накрая.
- Къде сме? - попитах аз озадачена.
- В Спасителната къщичка на град Маями. - каза и ми се усмихна слабото и високо момче. - Приятно ми е! Казвам се Крис, а това в другата стая е Дарил.
- Крис! Има теч в другата стая! - извика го пълничкият явно от някакво друга стая. Пак се спасих от името. Реших да не се издавам и затова завързах разговор с Уил.
- Та, спасител ли си?
- Не. Просто минавах оттук да се видя с Крис. Стар приятел ми е. И тогава те видяхме там на кея. - каза той и го посочи през прозореца. - Ти не ишаше от всичката тази вода и се наложи да помогна.
- Аха. - му отвърнах единствено аз.
- Не ми спомена нещо? - направих се че незная за какво говори и го изгледах въпросително. Няма ли някой спасител да ме спасеше сега?! - Името ти?!
- Ааа. Името ли? Ами ...
- Уил, ела да помогнеш малко! - нареди Крис от другата стая. Отдъхнах си когато напусна стаята. Какво щях да му кажа?! А на себе си какво щях да кажа?! И тогава сложих ръка под гърлото си по навик. И напипах синджир от много финна материя. Проследих го и накрая открих медальон. Имаше инициали К, К и най долу А. Може би А бях аз. Незнам. Отворих го. Вътре имаше перличка. Беше малка и бяла. Беше съвършена. Също като целият медальон. Но бях уморена и не ми се правеха изводи. Облегнах се и заспах. Щях да дочакам сутринта за нови открития.

ВТОРА ГЛАВА
ИМЕ



Събудих се отпочинала. Изтегнах се худавичко и се загледах наоколо. Не беше същото място на което бях преди да заспя. Странно! Беше съвсем различно! Преличаше на стая от къща. Беше спалня по-точно. Лежах в същите дрехи от вчера върху меко легло с пухени възглавници. Пред мен се разкриваше прозорец, който ми даде да разбера, че днес също ще има буря. Беше тъмно и облачно. Стените бяха бели. Имаше един голям гардероб и малка масичка от другата страна. Върху нея имаше един медальон, който веднага разпознах. Беше същият с който бях вчера. Този с перличката и инициалите. Надигнах се от леглото и се запътих към масичката. Взех гао в ръце и си припомних колко фин беше синджирът. А сърчицето беше изключително красиво. Отново го отворих и видях нежната перличка, която се подаваше. Беше съвършенна.
- Станала си! - каза един глас зад мен и аз инстиктивно подскочих.
- Уплаши ме!
- Съжалявам! - извини се момчето. Беше Уил. Този който, ме спаси вчера. - Как спа?
- Добре! А ...къде съм?
- В къщата ми. Не я посещавам често, но когато минавам от тук си казвам защо пък не. А й ни изритаха от къщата на спасителите. - при последните думи той се усмихна развеселено. - А и вчера не ми каза нещо. Помниш ли? - придадох си вид че нямам представа за какво говори, но той явно забеляза това мое начинание и реши да попита направо. - Името ти?
- Ааа. Името ми ли? - боже мили какво щях да му кажа. - Ами ... - чудех се аз и погледнах към медальона. Бях почти сигурна че А-то ще е мое.
- Не си спомняш ли? - ме прониза той. Аз не отговорих. - На медальона има инициали. Може някой от тях да е твоят. Може би А-то. - откъде знаеше че е А-то.
- Да може би.
- Какво ще кажеш за Ани? Отива ти!
- Ани! - казах аз и се замислих. - Защо пък не! Добре, Ани тогава!
- Добре, Ани. Гладна ли си?
- Малко! - признах си аз.
- Хайде! - каза той и ме поведе за ръката към друга стая. Имаше малка маса, а върху нея много храна. - Бон Апети.
- Ти няма ли да закусваш? - запитах го объркана аз.
- Аз вече закусвах. - каза той с горчива нотка в гласа.
- Добре! - отвърнах аз и заровичках с лъжица овесената каша пред мен.