Историята на Здрач

Историята на написването на Здрач


Получавам тонове от въпроси за това как ми хрумна идеята за „Здрач” и за това как публикувах книгата. Може би, правейки това, провалям страницата с често задавани въпроси, но ето я цялата история:

Написването: Знам точната дата, на която започнах да пиша, защото това беше също и денят на първия урок по плуване на моите деца. Затова мога да кажа със сигурност, че всичко започна на 2 юни 2003г. До този момент не бях писала нищо освен няколко глави (на други истории), с които никога не стигнах по-далеч, и въобще нищо друго от раждането на първия ми син, шест години по-рано.

Събудих се (на този 2 юни) от много ясен сън. В съня ми двама души водеха напрегнат разговор в една ливада в гората. Единият човек от двамата беше просто обикновено момиче. Другият човек беше невероятно красив, блестящ и вампир. Те обсъждаха трудностите при фактите
А) че се влюбваха един в друг;
В) че вампирът е особено привлечен от миризмата на нейната кръв и че му е трудно да се въздържа да не я убия веднага.
За това, което всъщност представлява препис на моя сън, виж глава 13 („Признания”) на книгата.

Въпреки че имах милион неща за вършене (т.е.правене на закуска за гладни деца, слагане и сменяне на памперси, намиране на банските, които никой никога не слага на правилното място и т.н.), стоях в леглото, мислейки си за съня. Толкова бях заинтригувана от историята на безименната двойка, че направо мразех идеята да забравя за нея; беше един от тези сънища, които те карат да се обадиш на приятелката си и да я отегчаваш с подробни описания. (Също така вампирът беше толкова добре изглеждащ, че не исках да забравя в главата си как изглеждаше.). Без желание, аз накрая станах и направих неотложните необходимости, а после седнах пред компютъра да пиша – нещо, което не бях правила от толкова дълго време, че се чудех защо дори си правех труда. Но не исках да загубя съня, затова написах възможно най-много от това, което помнех, назовавайки главните герои „той” и „тя”.

От този момент нататък не минаваше и ден без да напиша нещо. В лоши дни пишех само по страница или две; в добри дни свършвах една глава и после още няколко. Пишех най-вече през нощта, след като децата бяха вече заспали, за да мога да се концентрирам за повече от пет минути без да бъда прекъсвана. Започнах от сцената в ливадата и писах до края. След това се върнах в началото и писах, докато парчетата се съединиха. Заковах „златният клин”, който ги съединяваше, в края на август, три месеца по-късно.

Отне ми малко време, докато намеря имената на моята анонимна двойка. За моя вампир (в който бях влюбена още от първия ден) реших да използвам име, което някога е било смятано за романтично, но е било остаряло от десетилетия. Г-н Рочестър на Шарлот Бронте и г-н Ферарс на Джейн Остин бяха героите, които ме отведоха до името Едуард. Изпробвах го и открих, че пасва добре. Моята главна женска роля беше по-трудна. Нито един от начините, по които я наричах, не изглеждаше правилен. След като прекарах толкова много време с нея, заобичах я като дъщеря и никое име не беше достатъчно добро за нея. Най-накрая, вдъхновена от тази любов, й дадох името, което пазех за моята дъщеря, която никога не се появи и беше малко вероятно да се появи на този етап: Изабела. Ура!!! Едуард и Бела бяха наименовани. За останалите герои направих много проучвания в стари статистически данни от преброяване на населението, разглеждайки за известни имена през времената, през които са били родени. Малко незначителни факти: Розали първоначално беше „Карол”, а Джаспър беше първоначално „Роналд”. Новите имена ги харесвам много повече, но от време на време правя неволна грешка и пиша Карол или Рон без да искам. Това наистина обърква хората, които четат моите чернови.

За моето място на действие знаех, че имам нужда от някое място, което е абсурдно дъждовно. Обърнах се към Google, както правя за нуждите на всяко мое проучване, и търсих за място с най-много валежи в САЩ. Това място се оказа Олимпийския полуостров в щата Вашингтон. Изтеглих си карти на района и ги разучих, за нещо малко, извън пътя, заобиколено от гора... И там, точно на мястото, на което исках да бъде, се намираше много малък град, наречен Форкс. Не можеше да бъде по-идеален дори и ако сама му бях дала име. Потърсих снимки на района в Google и ако името не ме беше убедило, то разкошните снимки щяха да свършат работата. Снимки като тези (на малко път от Форкс). Виж също forks-web.com. Изучавайки Форкс, открих резервата Ла Пуш (La Push Reservation), дом на племето Куилети . Историята на Куилетите е запленяваща и няколко въображаеми члена от племето бързо станаха съществени за моята история.

По това време Едуард и Бела бяха буквално гласове е главата ми. Те просто не можеха да спрат. Седях до толкова късно вечерта до колко можех, опитвайки се да напиша всичките неща, които ми бяха в главата, а после допълзявах, изтощена, до леглото (бебето ми все още не спеше през нощта) само за да бъде започнат друг разговор в главата ми. Мразех да загубвам каквото и да било, защото го забравях, затова ставах и се насочвах обратно към компютъра. В крайна сметка взех химикал и тетрадка при леглото ми, да записвам бележки, за да мога да поспя малко. Винаги на сутринта беше вълнуващо предизвикателство да се опитам да разкодирам нещата, надраскани на страниците в тъмното.

През деня не можех също да стоя далеч от компютъра. Когато бях залостена по време на уроците по плуване на 115-градусова жега във Феникс, измислях схеми, планирах сюжета и се прибирах в нас с толкова много нови неща, които дори не можах да напиша достатъчно бързо. Беше типичното лято за Аризона, горещо, слънчево, горещо, и горещо, но когато мисля за тези три месеца, си спомням дъжд и студени зелени неща, сякаш наистина бях прекарала лятото в Олимпийския дъждовна гора.

Когато бях свършила съществената част на романа, започнах да пиша епилози... много епилози. Това в крайна сметка ме насочи към факта, че не бях готова да се откажа от своите герои и започнах да работя по продължението. Междувременно, продължих да поправям „Здрач” по най-обсебващия начин.

По-голямата ми сестра, Емили, беше единствената, която наистина знаеше какво си бях наумила. През юни започнах да й изпращам глави след като ги свършех и скоро тя стана моята окуражителка. Винаги проверяваше дали имах нещо ново за нея. Емили беше тази, която първа предложи, след като бях свършила, да се опитам да публикувам „Здрач”. Аз бях толкова зашеметена от факта, че наистина бях завършила цяла, цялостна книга, че реших да се вслушам в нея.


Публикуването: Да го кажа по-леко бях наивна за публикуването. Мислех си, че става по следния начин: принтираш копие от твоя роман, увиваш го в кафява хартия и го изпращаш в издателска къща. Хо-хо-хо, добър опит. Започнах да се ровя из Google (естествено) и започнах да разбирам, че това не е начинът, по който се прави. (Филмите ни лъжат! Защо?! Странична бележка: Няма да можете да се насладите на новата версия на „Деца на килограм” от Стив Мартин, когато разберете колко изумително невъзможно е публикуването на сценария, който съдържа). Цялата постановка с писмата, пълни с въпроси, литературните агенти, едновременното предаване на информация срещу извънредното предаване на информация, резюмирането и т.н. беше изллючително смущаваща и аз почти се бях отказала там. Със сигурност не беше вярата в невероятния ми талант, която ме накара да продължа напред; мисля, че това беше фактът, че просто обичах героите си толкова много, и те бяха толкова истински за мен, че исках и други хора да знаят за тях също. Присъединих се към WritersMarket.com и съставих списък с издатели, които приемаха неискани представяния на ръкопис, и с литературни агенции. Беше около това време, когато малката ми сестра, Хайди, ми спомена сайта на Джанет Иванович. В нейната секция за писатели, Джанет Иванович е споменала Writers House, сред някои други, като „истинското нещо” в света на литературните агенции. Writers House беше на първо място в списъка ми с най-желаните, но и най-малко вероятните литературни агенции. Изпратих около 15 запитвания (и все още чувствам необясними пеперуди в стомаха си, когато проверявам пощенската кутия, от която изпратих писмата – изпращането им беше ужасяващо). Заявявам, само за информация, че въпросите ми наистина не струваха и не обвинявам никой, който ми изпрати отрицателен отговор (Получих седем или осем такива. Все още ги пазя всичките). Единственият отказ, който наистина ме нарани, беше от една незначителна агентка, която действително беше прочела първата глава преди да отсече с брадвата. Най-злобният отказ дойде след като Little Brown ме бяха избрали за сделка за три книги, затова не ме притесни изобщо. Признавам си, че обмислях да пратя обратно копие от този отказ заедно с рецензията, която получих от Publisher's Weekly, но реших да подмина това с достойнство. Големият ми дебют дойде под формата на един асистент в Writers House на име Genevieve. Не открих доста след това каква щастливка бях; оказа се, че Джен не е знаела, че 130,000 думи са много думи. Ако е знаела, че 130,000 думи се равняват на 500 страници, най-вероятно нямаше да поиска да го види. Но тя не знаеше (представете си ме как избърсвам потта от челото си) и тя попита за първите три глави. Бях развълнувана да получа положителен отговор, но и малко притеснена, защото чувствах, че началото на книгата не е най-силната й част. Изпратих по имейла тези три глави и няколко седмици по-късно получих писмо (Едва успях да го отворя, ръцете ми бяха сковани от страх). Но беше много мило писмо. Тя беше повторила с химикалка частта, в която казва колко много са й харесали първите три глави.(Разбира се, аз още пазя това писмо) и тя помоли за останалата част от ръкописа. Точно това беше моментът, в който разбрах, че мога наистина да видя „Здрач” напечатан, и беше един от най-щастливите моменти в живота ми. Доста виках. Около месец след като бях изпратила ръкописа, получих обаждане от Джоуди Риймър, литературна агентка, която искаше да представлява моята книга. Наистина се стараех да звуча като професионалист и пораснал човек по време на този разговор, но не мисля, че успях да я заблудя. Отново късметът ми беше огромен (а аз обикновено нямам добър късмет – никога през живота си не съм печелила нещо, и никой не хващаше риба, когато аз бях в лодката), защото Джоуди е по-висш агент. Не можех да се озова в по-добри ръце. Тя е отчасти правистка, отчасти нинджа (в момента работи върху взимането на черен колан, без майтап), изумителна редакторка и страхотна приятелка.
Джоуди и аз работихме две седмици върху „Здрач”, за да го приведен във форма преди да го изпратим на редакторите. Първото нещо, върху което работихме бе заглавието, което първоночално беше Форкс (и аз все още имам малка слабост към това име). След това изгладихме някои неравности и Джоуди го изпрати до девет различни издателски къщи. Това наистина се отрази на моя сън, но за щастие не бях държана дълго време в напрежение. Меган Тингли от Megan Tingley Books от Little Brown and Company прочете „Здрач” по време на полет през страната и се върна при Джоуди ден след празниците за Денят на благодарността с толкова огромен договор за закупуване на правата, че аз наистина си мислех, че Джоуди се шегува с мен – особено през частта, в която тя отказа предложението и поиска повече. Последицата от това беше, че до края на деня аз се опитвах да осъзная информацията, не само че книгата ми щеше да бъде публикувана от един от най-големите издатели на книги за младежи в страната, но и те възнамеряваха да ми платят за това. За много дълго време бях убедена, че това беше някаква жестока практическа шега, но не можех да си представя кой можеше да стигне до такива невероятни крайности, за да изиграе шега на такава незначителна домакиня.
Ето така, за шест месеца „Здрач” бе сънуван, написан и одобрен за публикуване.